История

История на Самуиловата крепост

Samuilova Bulgaria

В последните десетилетия на Х в. вековният българо-византийският двубой навлиза в решитерната си фаза. Военните неуспехи засилват упадъка в България и водят до силни политически сътресения: завладяна е столицата Преслав; цар Борис ІІ е свален от власт; североизточните български земи преминават към Византия. В тези тежки години начело на съпротивата срещу византийците застават синовете на комит Никола: Давид, Мойсей, Арон и Самуил. След 976 г. започва управлението на цар Роман, но най-значим военачалник е Самуил. Още преди официалното му издигане като владетел, Самуил (997-1014 г.) е основна фигура в държавата. Неговите усилия и военни успехи водят до обединението на българските области Македония, Мизия, Добруджа и Тракия, а на юг била завладяна и Тесалия. В първите години на ХІ в. обаче успешните действия на българите били прекъснати. Едва около 1009-1013 г., когато император Василий ІІ трябвало да отстоява византийските владения на запад, българската защита успяла да се стабилизира. Цар Самуил не само не губел надежда, но и упорито и усърдно се готвел за решително сражение. Най-вероятно в този кратък срок били изградени големи укрепителни и преградни съоръжения в така наречената по онова време Ключка клисура между планините Беласица и Огражден, и по течението на р. Струмица (дн. Струмешница).

Византийските хронисти Йоан Скилица и Георги Кедрин (Скилица-Кедрин) пишат, че Самуил „решил да укрепи тази теснина и да прегради достъпа на императора“. От тук Василий ІІ нееднократно навлизал на запад, в тогавашните предели на българското царство. Това била основната причина за направата на една сложна система от „ровове и огради“. Друг средновековен автор, останал известен като „Продължителят на Георги Монах“, дава още по-големи подробности, като пише, че Самуил „преградил теснините и проходите на едно място със стени, другаде с въжета и дървета и направил изкуствени валове“. Още един византийски историк – Йоан Зонара – добавя, че освен самата дема (преградна стена), с укрепления били оградени и околните проходи в планините, където били поставени и стражи.

Битката в Ключката клисура през лятото на 1014 г.

Битката в Ключката клисура през лятото на 1014 г. е една от най-драматичните в средновеков-ната ни история. Победата на император Василий ІІ над българите във византийската летописна традиция е останала като пример за блестящи военни действия и завидни военачалнически умения. Същевременно, заради действията на императора, свързани с ослепяването на пленената българска войска, тя остава в нашата историческа памет като пример за нечовешки и безразсъдни действия.

През м. юли 1014 г. византийските войски навлезли в българските територии, командвани лично от императора. И сега, както и в предишни походи, те се придвижили по долното течение на р. Струма, а след като преминали през Рупелското дефиле навлезли в долината на р. Струмица (днес Струмешница). Византийските хронисти спомена-ват, че Василий ІІ традиционно навлизал по този път – през Кимва лонг и Клидион. Не е съвсем ясно кое място се е наричало по това време Кимва лонг. Според Й. Иванов това име трябва да се преведе на български език като Дълго поле. В. Златарски го свързва със Серско поле. Възможно е обаче да има връзка с долината на Струмешница или пък с някое конкретно селище по пътя на византийците, така както с името Клидион се означава с. Ключ. Тук, при така наречената по онова време Ключка клисура, византийците били спрени от прегражденията на цар Самуил, охранявани от българската войска.

„Продължителят на Георги Монах“ съобщава особено важната информация, че първоначалните планове на цар Самуил са били да предприеме настъпление, а не само да води отбранителни действия. От една страна „да направи внезапен излаз и да обгради императора“, а същевременно да обсади и да превземе Солун. Тези сведения показват, че цар Самуил не е изградил преградите и укрепленията в Ключката клисура воден от отчаяние или мисъл единствено за отбрана, а по-скоро като капан за император Василий ІІ и за византийските войски.

В началото на военните действия византийското настъпление е спряно от направените преграждения и инициативата преминава на страната на българите. По предварителен план, един отряд от самуиловата войска се насочил къв Солун. Градът бил обсаден, но останал незавладян. Това бил първият пробив в тактиката на Самуил. Във византийската хроника на Скилица-Кедрин се разказва, че „по времето, когато Теофилакт Вотаниат бил изпратен за управител на Солун, … Давид Несторица, един от българските велможи, бил изпратен от Самуил с голяма войска срещу Солун. Теофилакт ги посрещнал заедно със сина си Михаил, влязъл в бой с тях и ги разбил напълно“, а след това „ги закарал на императора, който обсаждал преградата при Ключката клисура“. 

Разгромът на българските войски при Солун поставил началото на обрата във военните действия. Успехите на византийците им дали възможност да съберат и насочат почти всички свои сили на Балканите към долината на Струмешница. Първоначално тук били войските на император Василий ІІ и на стратега на тема Филипопол Никифор Ксифий, а вероятно и някои други по-малки отряди. Сега към тях се присъединил и солунският дук Теофилакт Вотаниат. Така византийците били значително улеснени, докато цар Самуил бил затруднен в намеренията си да изненада и обгради императора. Обстоятелствата го принудили да премине изцяло в отбранителни позиции. Явно било невъзможно да се действа директно срещу голямата византийска войска. По този начин българите останали затворени в полето на запад от крепостта-дема, а цар Самуил изглежда разчитал византийците да се откажат от бойните действия и да се оттеглят, тъй като прегражденията били непревземаеми от упор. „Продължителят на Георги Монах“ дори отбелязва, че „българите, уповавайки се на своята стража, били безгрижни и си седели без всякакъв страх“. Характерът и мащабите на укрепителните съоръжения показват, че това не е било надценяване на тяхната непревземаемост, а по-скоро подценяване на тактическите умения и на възможностите на византийските военачалници и войски.

Инициативата преминава окончателно на страната на византийците чрез изпращането по фланговете на обходни отряди, които да обсадят българските войски. Според Скилица-Кедрин тази идея била на стратега Никифор Ксифий. В съвременните издания обикновено се пише за един обходен отряд, като се следва същият източник, но това изглежда неточно. Много по-подробните сведения на „Продължителят на Георги Монах“ показват, че е имало два обходни отряда. В тази хроника е записано, че император Василий ІІ „ … изпратил двама стратези … да намерят на всяка цена пътечки през непроходимите места, като водят конете си и се изкачат пеша на планината, там където варварите не подозирали и не допускали, а също и да се спуснат от местата през които щели да ги преведат водачите. По същия начин и на другия стратег било заповядано да тръгне и той по друг път, да върви право срещу стражата там, където пазела прохода, и да я нападне отдясно, така че никой от тях да не може да даде заповед някой да се измъкне и да избяга“. Единият стратег бил Никифор Ксифий, който участвал в конфликта от самото начало. Неговият отряд се насочил на юг към пл. Беласица. Другият стратег бил Теофилакт Вотаниат, който пристигнал в Ключката клисура след сражението при Солун. Последвалите събития показват, че той командвал северния обходен отряд, който се насочил отдясно на преградата, тоест към пл. Огражден.

Според Скилица-Кедрин, Никифор Ксифий „взел своите войници, върнал се и заобиколил намиращата се на юг от Клидион твърде висока планина, наречена Балатиста (Беласица)“. Това сведение обаче също изглежда неточно. „Продължителят на Георги Монах“ описва с интересни подробности не заобикалянето, а преминаването през планината: „И първият стратег се отправил към планината и се изкачил на нея … С голямо усилие успял да я премине за три дена. Пътувал и нощем, слязъл от другата страна (т.е. от юг – б.м.) и подслонил войската в гористо и скрито място. А българите били наблизо и съвсем не подозирали за тях“.

Много е възможно войските на Никифор Ксифий да са изкачили и преминали Беласица през прохода Демир Капия (Железни врата), като по пътя са преодолели охраната в крепостта „Чуката“ при с. Коларово и други преграждения в района. Този коларски път е използван до преди няколко десетилетия, а проходът Демир Капия и досега е единственото удобно място за преминаване в тази част на планината. След него византийците се придвижили по южния склон на запад и трябва да са достигнали до с. Порой или до с. Матница, където е преминавал друг средновековен път – за с. Ключ. Той се споменава в дарствена грамота на сръбския крал Стефан Дечански от 1328 г., потвърждаваща дарения на протосеваст Хрельо. По този начин отрядът на Никифор Ксифий е могъл да слезе от Беласица на около 1-2 км в тила на демата, в района на с. Ключ или при с. Скрът.

Докато преминали трите дни, необходими на първия обходен отряд – 26, 27 и 28 юли 1014 г., вторият обходен отряд също се придвижил. „Продължителят на Георги Монах“ разказва, че „и другият стратег (Теофилакт Вотаниат  – б.м.) намерил много мъчни и непроходими места. Все пак с голяма предпазливост ги преминал и слязъл от вътрешната страна, където била стражата“. Възможно е тези византийски войски първоначално да са се придвижили по р. Градешка (Геговска), отстояща на около 1 км източно от демата. Тук е съществувал средновековен път, който е започвал от долината на р. Струмешница и през планините Огражден и Малешевска е продължавал на север. След като войските на Теофилакт Вотаниат се придвижили над постовете в Огражден и ги заобиколили отдясно, в крайна сметка също излезли в тила на българите, но може би на около 10 км западно от демата, в района на вливането на р. Стининска река в р. Струмешница.

Обр. 15 Битката в Ключката клисура. Миниатюра от Манасиевата хроника от ХІV в. Текст: “Цар Василие разби Самуил – цар на българите, и ослепи 15 хиляди българи“.

Обр. 15 Битката в Ключката клисура. Миниатюра от Манасиевата хроника от ХІV в. Текст: “Цар Василие разби Самуил – цар на българите, и ослепи 15 хиляди българи“.

Така се стигнало до решителното сражение в Ключката клисура. На 29 юли 1014 г., на разсъмване, обходните византийски отряди „засвирили с бойни тръби и тромпети“. Нищо неподозиращите български войски се оказали изненадани и неподготвени за действия. „Тогава византийците се нахвърлили върху тях и ги обкръжили, едни от тях избили, а други заловили“. Сега в битката се включили и основните византийски войски, начело с император Василий ІІ. Прегражденията при с. Ключ били разрушени и преодоляни. По този начин българските отряди в района на демата били обсадени и откъснати от останалите български войски, разположени в Струмишкото поле. След като преминал преградите Василий ІІ се насочил на запад. „Вървейки така по пътя, той посрещнал конниците, които се движели като стража, и заловили и тях“, разказва „Продължителят на Георги Монах“. Така приключил първият ден на битката.

На 30 юли 1014 г. военните действия били подновени. „Продължителят на Георги Монах“ пише, че император Василий ІІ „отново тръгнал нощем и на разсъмване внезапно връхлетял върху тях (българите – б.м.)“. Сега вече се включил активно и обходният отряд на Теофилакт Вотаниат – „и скрилият се от другата страна стратег [ги нападнал] по същия начин. Българите били заварени невъоръжени и неразсънени и се впуснали да бягат. Настъпил сред тях смут и тревога и твърде голям страх. Те не знаели накъде да тръгнат, падали в реките, давели се и се избивали един друг“. Сражението било страшно.  „В реките вместо вода потекла кръв“. От Скилица-Кедрин научаваме, че „Самуил едва можал да се спаси от гибел с помощта на сина си (Гаврил-Радомир – б.м.), който смело отблъсвал нападащите. Той го качил на кон и отвел в крепостта наречена Прилеп“.

Териториалният обхват на военните действия през втория ден е бил на запад от Самуиловата крепост-дема, най-вероятно докъм средновековните села Секирник и Мокриево, накъдето са отстъпвали българските войски. Й. Иванов съобщава, че в Струмишко е било запазено едно предание, според което това сражение е станало в района на с. Мокриево (ст. с. Макриево). А Скилица-Кедрин пише: „като преминал през преградата … императорът стигнал Струмица и завладял крепостта, наречена Мацукион, която се намирала близо до Струмица“. Невъзможно е да се установи със сигурност местоположението на Мацукион (Мачуково).

Обр. 16. Схема на битката в Ключката клисура от 1014 г.

Обр. 16. Схема на битката в Ключката клисура от 1014 г.

След Мацукион император Василий ІІ обсадил и Струмишката крепост. Успехът на византийците в Ключката клисура бил сигурен, но императорът не смятал да се връща обратно през нея, а да се спусне по р. Вардар към Солун. С тази цел „той пратил с войски и солунския дук Теофилакт Вотаниат … да му отвори удобен път към Солун … Този тръгнал и българите, които пазели тези места, го пропуснали да премине навсякъде безпрепятствено по пътя. Но когато се канел да се върне отново при императора, след като изпълнил заповедите му, той попаднал на поставените за тази цел засади, чакащи в една дълга теснина“. Тук, както може да се предпо-лага в прохода при с. Костурино, между Беласица и Благуш, Теофилакт Вотаниат бил обсаден и убит. Според Скилица-Кедрин лично от българ-ския престолонаследник Гаврил-Радомир. Пропад-нал опитът на император Василий ІІ да осъществи бърз излаз към Солун, но особено тежка загуба за него била и смъртта на един от най-добрите му стратези – Теофилакт Вотаниат.

Когато научил за станалото Василий ІІ свалил обсадата на Струмица и се върнал в Ключката клисура. Тук били събрани в лагери пленените български войници – според Кекавмен 14 хиляди, а според Скилица-Кедрин и Йоан Зонара около 15 хиляди. Един такъв лагер, според преданието, имало в м. Бъзовец при с. Ключ. Обладан от гняв и жестокост, заради смъртта на Вотаниат и дързостта на българите, императорът заповядал пленените да бъдат ослепени, като на всеки 100 човека оставил по един едноок, за да ги води. Това станало през ав-густ 1014 г. За тази грозна и нечовешка жестокост, неподобаваща на християнски владетел, Василий ІІ останал в историята с прякора Българоубиецът.

Обр. 16 Смъртта на цар Самуил. Миниатюра от Манасиевата хроника от ХІV в. Текст: „И като видя цар Самуил ослепените от мъка умря“.

Обр. 16 Смъртта на цар Самуил. Миниатюра от Манасиевата хроника от ХІV в. Текст: „И като видя цар Самуил ослепените от мъка умря“.

Трагичната съдба на българските пленници при Ключ довела и до смъртта на цар Самуил. Когато видял ослепените си войни той получил сърдечен удар и два дни по-късно, на 6 октомври, починал. Така приключило управлението на Самуил – енергичен военачалник и български цар от 997 г. до 1014 г. Последиците от битката в Ключката клисура се оказали решаващи за завладяването на българската държава в следващите години и за съдбата на българите за десетилетия напред.